СЪНУВАХ, ЧЕ ЖИВЕЯ

- ОТКЪС -

TANATOSISMATICA

“Малцина стигат този бряг,

мъглив и толкова далечен.

И както нявга, ние пак

пред черната врата сме вече.

Тълпим се на брега без глас,

сякаш дошли до свойте цели.

Ала малцина между нас

водите са преодолели

през мрежата на вечността

и чакат своя дял смирени.

Не са надвили те смъртта –

те над смъртта са извисени.”

                                      “Дхамапада”

ХІІ/0130

От себе си бягам…

                             …от себе си…

от всичко, което сам бил…

от всички безсмислени ребуси,

които не съм разрешил…

навярно потърсих във бягството

един недовършен куплет…

…, едно прегоряло приятелство…

…, сред хаоса – мъничко ред…

………………

от себе си бягах…

                             …от другите…

в безкраен, налудничав бяг…

потърсих закрила в заблудите,

в измамен и призрачен бряг…

………………

………………

ХVІ/0139

Разравям безкрайно бунище

на своите памет и страх…

Какво ли потърсих там?…

                                    Нищо…

Купчини от време и прах…

…и скелет оглозган от спомен,

до няколко вехти листа…

…парчета от нечия стомна,

с изсъхнала вече сълза…

…и кичур във сребърна брошка,

захвърлена там преди век…

…не казани думи за прошка,

към скъп на сърцето човек…

Разрових се в своята памет…

Какво ли потърсих?…

                                    Не знам…

Една грандиозна измама

намерих нечакано там…

ХІІ/0144

Когато съм от стихове преситен

И закопнея за любов –

То дълго, много дълго ще се скитам

Из своя тъжен празнослов…

Ще търся нещо…

                              Нещо ще намирам..

…консервни късчета живот…

Ще съжалявам…

                              … и ще се презирам,

че хвърлял съм нахалост пот…

А после – може би съвсем пречистен –

ще се завърна в моя път,

за да потъна пак в света измислен –

чак до самия Страшен Съд…

ХІІ/0135

Така е…

          Старея…

                                 Но бавно…

По тридесет часа на ден…

А някак противно, досадно

слои се умора у мен…

Това е…

          Какво е нататък?

Опушен и скучен живот…

…тръпчиво-възкисел и сладък,

нетраен, но мамещ ни плод…

Разбирам…

          Живота ще мине –

експресно край моя перон –

със някоя кръгла година,

през някой безплоден сезон…

0238/0131

Един живот ми беше даден,

но аз живеех като в два:

един прикрит и доста странен;

а другия – за пред света…

…единия във мене скътан –

за самотата на нощта;

а другия – съвсем безпътен –

за суетата на деня…

…в единния – безгрешно умен,

но в безнадеждна самота;

а в другия – безгрижно шумен

за гълченосната тълпа…

…в единия обичах лудо

една измислена мечта;

а в другия без жал погубвах

и себе си, и любовта…

……………

……………

Coda

…и сред двуличие от страх

животът ми ще си отмине,

но питам се:

                        “Дали живях,

щом съм живял наполовина?”…

ХХ/0099

Сънувам ли свойте безумия?…

Наяве ли всичко живея?…

…когато се боря със думите,

попаднал във плен на идея…

Изтрил ли съм своето минало?…

И своето бъдеще също?…

…щом чувството, вече изстинало,

със спомена пак се завръща…

Кога и кои са успявали

да бъдат докрай пресметливи?…

…щом хиляди ангело-дяволи

ни сещат, че още сме живи…

…, щом хиляди нови кръстовища

все още по пътя ни има…

…, а ние – ту властни, ту молещи –

вървим сред тълпите без име…

Вървим…

             …, но макар и безименни,

в следите от нашите стъпки,

все някое бъдно следзимие

ще има разцъфващи пъпки…

ХVI/0085

Нощта прекрачи моя праг -

дойде да дава и да взема -

и спря безсмисления бяг

на моето самотно време...

Отекват глухо - пак и пак -

забързани среднощни крачки -

един добър, очакван знак,

че има още минувачи...

И пак пред моята врата

поспря, а после си отмина...

Самотни стъпки сред нощта -

как бързо ехото изстина...

Живота - недописан стих -

прашинка от безкрайна вечност...

Един жестоко-кратък миг -

как между пръстите изтече...

ХІІ/0531

Изпридат годините бялата прежда –

Стопява се мойта житейска къделя…

Назад е останала всяка надежда

За мъдрост, за слава и подвизи смели…

Сега съм привичен и делнично скучен…

Достатъчно сиво е всичко край мене…

Какво от живота до днес съм получил? –

Две шепи ненужни на някого гени…

И няма оазис сред тази пустиня…

Отдавна и сам, по инерция, крача…

Накрая, когато я цяла премина,

Ще има ли някой за мен да заплаче?…

ХVI/0143

Отиват си всички познати -

безмълвно - един по един ...

Последния мен ще изпрати,

щом с него пред път поседим...

Ще бъдем сами, край жарава -

ще гълтаме лютия дим...

През времето, дето остава,

със спомени ще помълчим...

А после ще тръгна нататък -

далеч зад кръга осветен...

По светлото пътят е кратък...

Безкраен през мрака студен...

А мрак ли ме чака - не зная...

Не зная какво е пред мен...

И може би тъкмо след края

да почне наистина ден...

ХІІ/0411

Когато бръчките докрай покрият

със гъста мрежа моето лице

и сетната любов без жал разбие

видялото какво ли не сърце,

навярно ще потърся някой пристан,

отдалечен от мирска суета

 и чрез отшелничеството пречистен

ще чакам онзи странен гост – Смъртта…

………………

Ще я посрещна като стар приятел,

с отворена, очакваща врата…

Ще погостува и ще я изпратя,

 щом себе си във дар й поднеса…

ХХ/0215

Днес се прощавам със времето…

Прощавам се с целия свят…

Давах и беше ми вземано –

единствено с думи богат…

Думите бяха живота ми…

Със думи залъгвах се сам…

Стихове недоработени

откривах в колиба и в храм…

Вечното време поглъщаше

несетно живота от нас…

Викът ми във шепотен глас

вечното време превръщаше…

В порутен, отколешен храм

строфите недоработени…

Със думи залъгвах се сам –

думите бяха живота ми…

Защото бях с думи богат –

давах ги, бяха ми вземани…

Простих се със целия свят,

с хората, с думите, с времето…

ХVІ/0384

Душата ми – незаздравяла рана

от още неизречени слова –

дали ще може да остане

със вас до края на света?…

Дали ще мога дълго да разказвам

за вятъра, дъжда и любовта,

или надежда е напразна

и няма нещо след смъртта?…

А Словото ми беше подарено

в мига, когато с болка се родих –

закътано дълбоко в мене,

покълва в скромния ми стих…

Със думите родих се и живея –

един живот до неприличност тих –

но знам – със Словото и Нея,

самата Смърт я победих!…